За православната икона

Още от своето зараждане християнството започва изграждането на собствена изобразителна, архитектурна и ритуална практика, която е носител на дълбоки нравствени, библейски и евангелски послания. Значителна част от създаденото в първите векове на зараждащите се нови религиозни и културни норми било изгубено, но от оцелялото се вижда, че съвременната икона е наследила традициите на християнския мироглед от онази епоха.

Според църковното предание първата икона на Христос е образът неръкотворен, появил се върху платното с което Спасителят попил водата от измитото си лице. Това платно било изпратено на княз Авгар, управителя на Едеса, който оздравял от тежка болест, след като получил кърпата с Христовия образ.

Първите изписани икони се приписват на св. апостол и евангелист Лука, който според преданието, достигнало до нас посредством богослужебните текстове, посветени на Богородичните празници, рисува три икони с образа на Божията Майка държаща в ръце малкия Христос.

Думата “икона” идва от гръцки (eikon) и означава образ, портрет. Но в християнската традиция иконата не е обикновено изображение с религиозен сюжет, украсяващо храма. Иконата притежава специфични и характерни единствено за свещеното изображение форми на изразяване, които го правят неразривна част от църковното богослужение в источноправославната църква.

За да не се отклонява от своята предопределеност иконата трябва да отговаря на установените правила от апостолите, църковните Отци и решенията на църковните събори. Иконописният канон се е оформял в продължение на столетия и дефинира изискванията както към практическото изпълнение на иконата – материали (дърво, плат, бои) и технология, така и към иконографията на библейските и евангелски сцени, пропорциите на фигурите и т.н... Тези канони се описват в сборници – ръководства за иконописци, така наречените ерминии. Думата е с гръцки произход и означава наръчник, обяснение, напътствие. Българските зографи използват ерминии пренесени от Атон, като в процеса на иконописната си практика те ги превеждат, преписват и допълват. Едно от малкото запазени ръководства е това на Дичо Зограф.